Трудно е да се определи до къде се простира безумието на рицаря и къде и кога виждаме добрия, човечния, мъдрия Алфонсо. Овладян от желанието да стане странстващ рицар, се впуска в царството на авантюрите. Сами по себе си подбудите му са от най-благороден характер. Той иска да наказва злото, да изкоренява неправдата, да подпомага нещастните, но го прави по Донкихотовски. В резултат на това, вместо добрини прави още по големи злини и вреди.

Безумието на рицаря на печалния образ проличава във всичките му преключения. Той води битки с великани, който всъщност са вятърни мелници, разправя се с монасите бенедектинци, които взема за магьосници, отвлекли незнайна принцеса. Безброй са странните и чудновати дела на Дон Кихот. Той се ръководи от благородни подбуди, но резултатите в едни случаи са комични, в други трагични. Именно в противоречията между неговия свят и заобикалящата го действителност се крие безумието на Дон Кихот.

Много мъдри са словата му отправени към своя оръженосец Санчо: „Гордей се, Санчо, със скомността на твоя произход и не се срамувай да казваш че си селянин… Помни, Санчо – ако избереш пътя на добродетелта и се стремиш да вършиш само добри неща, няма защо да завиждаш на тези, чиито прадеди са били князе и сеньори, защото кръвта се наследява, а добродетелта се придобива и струва сама по себе си много повече от кръвта.“